Discover What the World Thinks of U.S.

France Replaces Britain as US ‘Special Friend’

<--

Еманюел Макрон беше във Вашингтон. Забавляваше се в компанията на Доналд Тръмп и изнесе реч пред Конгреса на САЩ, която според много американци беше толкова добра, че те си пожелаха той да е президент на страната им - и не само защото говори добър английски. (Справедливо е да се каже, че Макрон е френският държавен глава, който говори най-добър английски от Наполеон III насам).

Почитателите на Макрон в Америка са основно демократи, на които им липсва добър лидер. Удивително е, че дошъл на визита президент успя да впечатли толкова американците, както направи Еманюел Макрон. Неговите харизма и чар са подсилени и от контраста с президента Доналд Тръмп. Въздействието на Макрон се дължи на признанието, че той - като президент на Франция - е лицето на истинската "специална връзка" във външната политика на САЩ.

САЩ дълго време се наслаждаваха - ако този глагол може да се използва, за да опише турбулентността и хармонията - на връзка, която е смело да се каже, че се равняваше на тази с французите. Колкото и Великобритания да настоява за друго, партньорството й със САЩ, изглежда, извървя своя път и както британците биха го описали, вече е напълно изхабено.

Първо, малко история. Дийн Ачесън (държавен секретар на САЩ в кабинета на президента Хари Труман - бел.ред.) заяви през 1962 г. , че Великобритания е "изгубила империя" и "все още не е открила роля", за да заеме своето имперско призвание. Думите му бяха приети с недоверие от британския политически елит. Ачесън каза истината, която огорчи британците повече, отколкото риторични лъжи.

Това, което бе особено болезнено, беше неговата откровеност за страна, която смяташе, че има специални отношения със САЩ. А тази успокоителна заблуда беше измислена от Великобритания като начин да преглътне унизителната следвоенна загуба на глобална хегемония за сметка на САЩ: Америка е безспорната суперсила след 1945 г., но взаимнозависимото партньорство със САЩ означаваше, че Великобритания трябва да си е върнала част от глобалния блясък.

Освен това съществува голям и ненадминат снобизъм в този британски подход, който е очевиден, когато премиерът Харолд Макмилан сравни връзките между британци и американски с тези между древните гърци и римляни. "Тези американци представят новата Римска империя, а ние, британците, като старите гърци, трябва да ги научим как да действат", казва той. Според Макмилан връзките между САЩ и Великобритания са символни, но паразитни: Както Великобритания се нуждае от американската сила, така американците ("велик, голям, обикновен, весел народ") се нуждаят от британската изтънченост.

С предстоящия Брекзит Великобритания още веднъж изгуби глобалната си тежест и все още не си е намерила роля (въпреки че я търси, по ирония на съдбата, в Британската общност, сред нациите, чиято деколонизация отне първото място на Великобритания). От американска гледна точка специалните отношения с Великобритания в момента са почти безполезни. Великобритния няма почти никакво влияние в Европа и предлага на Америка малко повече от отчаяни гаранции на стратегическо подчинение (поне докато правителството на консерваторите е на власт, макар и зле работещо).

От друга страна, Франция е готова да бъде горд и стабилен партньор. В действителност тя е единствената глобално действаща в момента европейска сила, тъй като Германия беше замаяна и обезсилена след последните избори. От полза за САЩ е и фактът, че Франция разполага с единствената значима армия в демократична континентална Европа - калена в битки армия, която не се срамува да покаже силата си навсякъде по света. Французите имат и военноморски сили - и не става въпрос за малък флот в момент на инвазията в Китай - както и значителен брой бази в чужбина, най-вече в Африка.

След като Великобритания гласува за излизане от ЕС, като условията за това продължават да бъдат обект на преговори, страната в голяма степен е изключена от външната политика на съюза. И тук Франция стои най-високо, по-силна е в Европа, отколкото е била в първите дни при създаването на ЕС. Френският президент е толкова уверен в силата на страната си, че не се притеснява да говори на английски език, когато е в чужбина. Шарл дьо Гол и Франсоа Митеран биха умрели, но нямаше да произнесат и думичка на езика, използван на Албиона.

Ако следваме тезата на Ачесън, то Франция, за разлика от Великобритания, не се разхождаше в търсене на роля, след като загуби имперския си статут. Страната вече нямаше колонии, но си запази контрола върху държавите, които контролираше, предлагайки им пари, сигурност и топлата прегръдка на франкофонията. За разлика от Общността на британските нации, в този случай няма странен монархически багаж, на който да се опреш. (Държави като Индия например не са доволни, че британската кралица е начело на Общността на британските нации).

Тази непоколебима международна елитарност - това чувство, че си лидер на подчинени малки нации (най-вече африканци), даде на Франция глобална насока по пътя й напред. Тя се вижда с независима роля в един минисвят и отказва да приеме, че САЩ могат да се отнасят към нея по начин, различен от този на равни. Човек може да види тази решителност за независимост и в решението на Дьо Гол да изтегли Франция от общото военно командване на НАТО през 1966 г., както и отказа на Жак Ширак да подкрепи американската война в Ирак през 2003 г.

САЩ и Франция си приличат повече, отколкото е вероятно да признаят. Те споделят републиканска история и концепция за правата на човека, която е универсална. Френският елит, както и американците - за разлика от британците - е безсрамно националистически настроен. "Франция идва от дебрите на времето" пише Дьо Гол в своите "Мемоари на надежда". "Тя се променя, но и в същото време остава себе си през вековете". Френският национализъм, както американският, споделя две постоянни теми, които се блъскат една в друга: тази на оптимизма и тази на страха от упадък.

Напоследък песимистичната линия излезе на преден план и в двете държави, което доведе до сблъсък между политическата умереност и популизма, гражданската традиция и иконоборството. Някои биха казали, че Макрон, с целия си блясък и образование, беше не по-малко популист от Тръмп при изгряването си на политическия небосклон - което е и причината, на пръв поглед, двамата да се разбират. Макрон със сигурност изглежда, че иска да направи Франция велика отново.

Франция е честният, понякога остър, демократичен съюзник на САЩ, със своето незаменимо чувство на изключителност. Тя не се смалява от несъгласието със световната суперсила, нито пък приема, че начините на САЩ са по-добри от тези на Франция. Разликите между двете често са базирани върху принципи, но могат да бъдат и стилистични и символични. Винаги е имало тайно възхищение във Вашингтон от френския инат и чувството на комфорт, когато французите водят политическа кампания, военна интервенция или война.

Съюзник, който е съгласен с теб след малко убеждение, е не по-малко безполезен от такъв, който се съгласява послушателно. Без никакво съмнение, че за големите въпроси на нашето време - ислямския тероризъм, бъдещето на западната цивилизация и хегемонските претенции на Китай - САЩ и Франция са на едно и също мнение, съюзници за бъдещето.







Leave a comment