The US vs. Iran: A War that Is Unlikely To Take Place

<--

Щатите по-скоро могат да си поставят ограничени военни цели, също като операция „Пустинна лисица” през декември 1998 г. в Ирак. Това може да е съвсем въздушно настъпление и атаки по отделни цели, свързани с ядрената и ракетната програма на Иран

Тъй като напрежението между Иран и САЩ видимо продължава да нараства, анализатори и политолози вече правят прогнози доколко военният конфликт е реален, как той ще се развие и дори какви ще са последиците. Повечето от техните съждения обаче клонят в условно наклонение поради информационна неопределеност: Тръмп приказва прекалено много, а реалният ирански лидер Аятолах Али Хаменей се пази да не каже нещо излишно.

За начало на ескалацията може да се счита не денонсирането от страна на Тръмп на „ядрената сделка” с Техеран през май 2018 г., а негово предишно изказване пред избиратели във Флорида през септември 2017 г.: „…Когато около нашите прекрасни разрушители те (иранците) обикалят със своите лодчици и показват на нашите хора жестове, които не трябва да показват, те трябва да бъдат разстрелвани”. Това никога в човешката история не е ползвано като casus belli и едва ли Тръмп ще се ангажира „войната на средния пръст” да се увековечи с името му.

В САЩ определени кръгове съвсем сериозно обсъждат „предстоящия” военен конфликт с Иран. Изкуственото напрежение от медиите е разделило нацията на „ястреби” и „гълъби”, като първите са доста по-малобройни, но са гласовити и настървени.

Изброяват се поводите, които може да използва Белият дом: Например, Техеран не само не се изтегля от Сирия, но и сякаш възнамерява да изгражда военноморска база между руските в Латакия и Тартус в контейнерното пристанище Баниас, продължавайки сериозно да застрашава Израел. Повод е и помощта за хуситите в Йемен или нарушаване режима на санкциите и недоказани обвинения за тайно продължаване на ядрената програма.

Експерти вече сравняват бойния потенциал на САЩ и Иран, като резултатът решително не е в полза на Техеран. Той не може да се справи с основния противник в лицето на предвожданата от авионосеца Abraham Lincoln военноморска групировка, тъй като не е в състояние да изпрати едновременно достатъчен брой далекобойни и мощни ракети, които американците да не могат да посрещнат. Още повече, че по съобщение на Bloomberg Русия вече е отказала да продаде на Иран ЗРК С-400, за да не изостря ситуацията в Близкия Изток.

Възможно е обаче Иран да бъде предизвикан да затвори Ормузкия пролив, през който преминава около половината от световния износ на суров петрол в света (14 танкера на ден), но според инвестиционен анализатор в Global FX това може да удвои цената на петрола до 160 долара за барел. Тръмп не може да си го позволи. Това обаче е повод за пълномащабна война.

На 14 май 2019 г. New York Times съобщи, че Пентагонът разглежда възможността да увеличи своите сили в Близкия Изток до 120 000 души – те явно не са достатъчни за сухопътно нахлуване на територията на Иран, но може би са достатъчни за сдържане на иранските въоръжени сили.

Според военни експерти, за провеждане на истинска сухопътна настъпателна операция и за тотално съкрушаване на Иран са необходими поне 200-300 хиляди души, а за тяхната подготовка и съсредоточаване е потребна от половин до една година. Според песимисти, за сухопътно нахлуване в Иран е нужна групировка от 600 хиляди души, а за окупация и контрол на страната трябват 1,6 милиона военнослужещи. Засега обаче няма признаци за мащабна подготовка за бойни действия.

Очевидно, САЩ по-скоро могат да си поставят ограничени военни цели, постигнати с ограничени средства, също като операция „Пустинна лисица” през декември 1998 г. в Ирак. Това може да е съвсем ограничено въздушно настъпление и дори отделни атаки по отделни цели, свързани с ядрената и ракетната програма на Иран.

Експерти пресмятат, че още в първия залп американската морска групировка може да изстреля по иранска територия 1204 крилати ракети, но удари могат да се нанесат и с други средства (пилотирани и безпилотни самолети, корабни оръдия).

Схемата на въздушното нападение вече е отиграна в Югославия, Либия и Ирак: отначало се поразяват обектите от ПВО, после ударите се прехвърлят по пунктовете за бойно управление, по военните бази, след това идва ред на военната инфраструктура – мостове, язовирни стени, енергийни обекти, големи складове за гориво… Накрая военното и политическото ръководство на страната са принудени да капитулират.

 

Доколко обаче ще издържи Иран?

Почти няма съмнение, че САЩ могат да нанесат на Иран съкрушително поражение – те ще спечелят войната, но не и мира. Така се случи в Афганистан, Либия, че дори и в Ирак. Буш-младши основателно разчиташе в Ирак на пета колона в лицето на сунитите и кюрдите, на продажни висши командири. В Иран обаче обществото е етнически и верски хомогенно, настроенията са тотално антиамерикански, там няма опозиция, която да поеме властта.

При това положение САЩ ще търсят не чисто военно разрешение, а по-скоро икономическо изтощаване на Иран, като на първо място спрат неговия експорт на нефт или да наложат санкции на неговия общ износ. На 28 май вестник The Wall Street Journal съобщи, че Китай е престанал да купува ирански нефт, след като антииранските санкции на САЩ влязоха в сила. От иранския петрол вече се отказаха Индия, Турция, Италия, Тайван, Южна Корея и Япония.

Малко вероятно е американските санкции срещу иранския петролен експорт да предизвикат сериозни сътресения на режима в Техеран, но те ще ограничат финансово външнополитическите му действия с военна насоченост срещу регионалните му врагове.

Дейвид Фрам, бивш помощник на президента Буш-младши, е сред противниците на агресията на САЩ по отношение на ИРИ и посочи рисковете за Америка. Смяната на Саддам Хюсеин и Моамар Кадафи не повиши сигурността на Щатите, сега арабският Близък Изток дори излъчва повече заплахи.

„Администрацията на Тръмп по-скоро блъфира в сегашните си заплахи към Иран“, пише Фрам и допълва: „Президентът Тръмп не обича чужди военни кампании. Малко вероятно е той доброволно да започне голяма война против почти ядрена държава с население над 80 млн души.”

Тръмп не може да разчита нито на политическа, а още по-малко на значима международна военна подкрепа. Светът като цяло не одобри денонсирането на ядрената сделка с Техеран. Дори Великобритания едва ли ще изрази вербална подкрепа. „Войната в Залива” тласна Ирак в шитската орбита около Техеран.

Единствено Израел, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства искат конфликта. Щатите обаче не са свикнали да действат без звучни аплодисменти от публиката. При това от Тел Авив ще запазят предвидливо неутралитет.

На 14 май Хаменей изрично заяви, че Иран не иска да води война със САЩ, тъй като тя няма да бъде в интерес на нито една от страните. Това обаче няма да спре иранската подкрепа за чуждестранните милиции да извършват акции против американските сили с цел нарушаване на петролния транзит.

Какво все пак иска Вашингтон? Едва ли война. До края на президентския мандат на Тръмп остава само година и половина – съвършено недостатъчно за подготовка и извоюване на „чиста” победа, а всички неизбежни несполуки ще бъдат прехвърлени не само върху него самия, но и върху Републиканската партия. А и не трябва да се забравя, че последната дума за войната ще има Конгресът, а там президентът ще трябва да преодолява съпротивата дори и в редиците на своята Републиканска партия, да не говорим за демократите.

Държавният секретар Майк Помпео публично оповести, че „президентът Тръмп не иска друг дългосрочен американски военен ангажимент в Близкия изток или във всеки друг регион. Той говори открито за ужасните последици от инвазията в Ирак през 2003 г. и интервенцията от 2011 г. в Либия.”

Излиза, че Тръмп не е чак толкова луд, колкото се опитват да го изкарват неговите противници.

About this publication