Splashes from Beyond the Ocean: Don’t Ask, Don’t Tell

<--

Пръски отвъд океана: Не питай, не казвай

Вярно ли, че в американската армия вземат гейове и лесбийки?

Това ме запита ни в клин, ни в ръкав преди няколко месеца през фейсбук един мой бивш студент от Казахстан. Умно момче, което сега учи в Италия, но от консервативно религиозно семейство. Не знам какво точно беше стигнало до него от световните новинарски потоци, но въпросът му издаваше искрена изненада, затова се хванах да му обяснявам за т.нар. принцип Don’t ask, don’t tell (“Не питай, не казвай”). Според това правило в американските въоръжени сили не могат да те карат да признаеш открито за сексуалната си ориентация, но и ти трябва да си траеш по въпроса. Ако се изпуснеш, че си хомо, а не хетеро, военната ти кариера приключва. Този откровено насърчаващ лицемерието принцип бе приет през 1993 г. като компромис. Американската армия официално забранява на хомосексуалистите да служат в края на Втората световна война, когато това е било класифицирано като психическо разстройство. Бил Клинтън обеща като президент да се разправи с тази последна проява на групова дискриминация, но бе принуден да отстъпи заради масираната съпротива на републиканците. Така се стигна до половинчатото решение, известно като Don’t ask, don’t tell.

Моят любознателен казахстански студент продължи да ме разпитва. Какво мисля аз за всичко това? Казах му, че съм принципно против дискриминацията под всякаква форма, и че изкореняването на хомосексуализма от армията и флота е невъзможно, точно както е немислимо ликвидирането му в живота. Пошегувах се, че освен това ми е трудно да си представя по гей картинка от войници, които набиват крак в лъскави ботуши по време на парад (като в Русия), или моряци, които се разхождат наперено по кея в белоснежни униформи (като в Сан Диего).

Той обаче подмина шегата и продължи да ме разпитва, явно шокиран от моите твърде свободни разбирания: “Добре де, а хомосексуализмът не подронва ли военната дисциплина?”

Казах, че не смятам сексуалната ориентация за ключов компонент на дисциплината и скоро приключихме разговора. Бях забравил за него, докато в началото на декември Сенатът на САЩ отказа да отмени принципа “Don’t ask, don’t tell” и това предизвика бурни дискусии в медиите. Обаче преди дни изненадващо, но явно грижливо подготвено второ гласуване обърна нещата, като сложи край на завареното положение.

“За” и “против” забраната за хомосексуалисти да служат във въоръжените сили е един от онези напълно безсмислени идеологически спорове, които периодично изникват в американската политика и изцеждат огромно количество обществена енергия за нищо. Демократите и президентът Обама спечелиха победа, като го разрешиха в полза на елементарната справедливост и здравия разум. Те явно трябваше да платят със законодателни компромиси, за да вземат нужните им републикански гласове в Сената. Лагерът на Обама се съгласи например да бъдат продължени данъчните отстъпки не само за средната класа, но и за онези с доход над 250 000 долара годишно. Лоша идея в условията на бюджетен дефицит, но какво да се прави.

Също така демократите загубиха вота за инициатива да се узакони гражданството на незаконни имигранти, които са прекарани през границата в невръстна възраст от родителите си и са завършили училище в САЩ. Условието бе те да влязат в университет или да се запишат на военна служба и да не са криминално проявени. Тази иначе похвална идея замря, оставяйки десетки хиляди младежи и девойки в положение “ни рак, ни риба”, вместо да бъдат пратени на студентските банки или в Афганистан, където да заслужат гражданството си.

Което ме подсеща, че тук някак си между другото тази седмица бе публикуван поредният ревизорски доклад, според който досега за различни цивилни проекти в Афганистан са изсипани 56 милиарда долара. Поне половината от тази сума е потънала в нечии дълбоки джобове, без особена полза за обществото.

Данъкоплатците в САЩ поне знаят, че парите им се прахосват без дискриминация на расова, верска или сексуална основа.

About this publication