Hammer the Terrorists

<--

Дайте чук на малко момче и то ще открие, че всяко нещо около него се налага да бъде зачукано. Тази сентенция на американския философ Ейбрахам Каплан, наричана Закон на инструмента, често е приписвана на Марк Твен. Може да я чуете и във варианта, че имаш ли чук, всичко наоколо ти изглежда като пирон.

Каплан се е занимавал с това да философства за поведението на хората и как то може да се предвиди. Затова се сетих за него миналата седмица, когато тук се говореше за годишнината от застрелването на Осама бен Ладен на 2 май 2011 г. По медиите минаха какви ли не репортажи на тема дали опасността от значителен терористичен акт в САЩ е намаляла. Един от най-влиятелните писачи на тази тема, журналистът Питър Берген, представи новата си книга, озаглавена “Ловът: 10 години в търсене на бен Ладен”. Интересно съвпадение – в понеделник от ЦРУ обявиха, че са разкрили нов, по-добре измислен вариант на прословутата “бомба в долните гащи”.

Предишният чифт взривоопасно бельо се оказа обут върху пишман атентатор, който не успя – за щастие! – да възпламени фитила и да свали самолет от Амстердам за Детройт навръх Коледа 2009 г. Новият дизайн бил с усъвършенствано запалване, но властите вече са “обезвредили” потенциалния извършител. Повече подробности ЦРУ не даде. За да не останат назад от колегите си във външното разузнаване, от ФБР пък обявиха, че се опасяват от бомби, имплантирани в тялото на атентаторите.

Кое е реална заплаха и кое е служебно преувеличение, медиите обикновено не ти казват. Ясно е само, че многобройни висококвалифицирани кадри ежедневно разследват терористичните връзки из целия свят и се опитват да предскажат следващия атентат. Само с подслушване в САЩ по тази линия са заети 30 хил. души. Департаментът по вътрешна сигурност, създаден през 2002 г., има 230 хил. служители (някъде четох наскоро, че ще отвори офис и в България). Това е третата по размер федерална бюрокрация след Пентагона и Департамента за ветераните.

Какво ще представлява крайната победа над терористите, заплашващи САЩ и Западна Европа, също никой не казва. Единственото, което е гарантирано, е, че в тази област ще бъдат наливани пари и кадри, понеже никой политик на местно или национално ниво не би си позволил да изглежда като слабак на тема обществена сигурност.

В резултат на засилената нужда от бдителност сега кажи-речи всяко полицейско управление в САЩ си има отдел за борба с тероризма. Дали и кога тези хора имат реално приложение, е отделен въпрос. В добавка специалните полицейски отряди (т.нар. SWAT, Special Weapons and Tactics), обзаведени със снайперисти и специалисти по експлозивите, са се утроили на брой от 2001 г. насам. Нали не смятате, че в САЩ има 3 пъти повече банкови обири или случаи на взети заложници?

Когато дойде на власт, президентът Барак Обама имаше амбицията да отговори на трънливия въпрос за крайната цел в борбата с терористите. Първо, той забрани употребата на глупавия термин от времето на Джордж Буш-младши “Война с тероризма” (War on Terror). После започна да мисли варианти за измъкване от Ирак и като че ли се справи. Приключването на афганската глава се оказа доста по-трудно, но май и там се върви към финалната права. Двете войни – в Ирак и Афганистан – взеха толкова много жертви и погълнаха такива финансови средства, каквито и най-страховитите терористични акции не можеха да причинят.

В самите САЩ наложените мерки за сигурност удариха икономиката не само заради пряко похарчените пари, но и индиректно, като усложниха визовия режим до степен да свият значително потока от студенти и висококвалифицирани имигранти.

Обама не успя да намери приемлив отговор кога да обяви терористите за победени, т.е. какъв е минималният допустим риск, който може да си позволят САЩ. Проблемът с (не)затварянето на лагера в Гуантанамо беше симптоматичен за неговите колебания. Президентът на САЩ – Обама или някой друг – отдавна няма как да спре добре уредения поток на обществени средства към нуждите на националната сигурност, истински или мними.

Когато си започнал да удряш с чука, трудно хващаш отвертката.