Deep Throat

<--

Идната неделя ще се навършат 40 г. от ареста на петима души, заловени да влизат с взлом в предизборната щабквартира на Демократическата партия в комплекса Уотъргейт във Вашингтон. С този епизод започва прословутата едноименна афера, която доведе до оставката на президента Ричард Никсън през 1974 г.

Федералното бюро за разследване бързо установява, че взломаджиите не са обикновени крадци, и то не само защото от партийните офиси няма много какво да се вземе. Връзките между заловените и предизборната кампания на републиканците започват да излизат наяве още при първоначалното разследване. Оттам нишката тръгва към Белия дом и така през следващите две години се развива най-прочутият политически трилър в американската история.

Аферата едва ли щеше да впечатли Америка чак толкова, ако не бяха Боб Уудуърд и Карл Бърнстийн, двамата млади журналисти от в. “Вашингтон поуст”, чийто ентусиазъм и постоянство им позволяват да публикуват седмица след седмица нови разкрития по случая. Техният основен източник е наречен в материалите им Дълбокото гърло. Едва преди няколко години той бе идентифициран като Марк Фелт, по това време заместник-директор на ФБР.

Всичко в аферата “Уотъргейт” е безпрецедентно. Сега знаем (почти) цялата истина за обхвата на престъпните действия, предприемани от изпълнителната власт под диктовката на избран с голямо мнозинство президент на САЩ. Знаем и за подслушването, и за сплашването на политически противници и медии, за натиска над прокурори и следователи да бъде потулена изобличаваща Белия дом информация. Повечето от историческите факти, свързани с аферата “Уотъргейт”, са отблъскващо доказателство за развращаващата сила на властта (и за опасността от президент с патологична параноя).

След тези разкрития американците станаха значително по-недоверчиви към Белия дом и властта като цяло. За медиите стана приемливо да атакуват президента много по-агресивно – нещо, което бе немислимо по времето на Джон Кенеди и Линдън Джонсън. Дори може да се твърди, че липсата на разследваща журналистика е позволила на гореизброените двама да направят необезпокоявано две сериозни грешки в два залива – този на прасетата в Куба и Тонкинския във Виетнам.

Или само си въобразявам, че това е така. Властта си прави каквото иска, колкото и да я лаят кучетата. Да не говорим, че понякога те си мълчат: основните американски медии изпълниха ролята на мажоретки към оркестъра “Буш-Чейни”, когато през март 2003 г. САЩ се хвърлиха в поредната си зле премислена афера с войната в Ирак.

Който и американски журналист да попитате обаче, ще ви каже, че “Уотъргейт” е златният стандарт за това какво трябва да правят медиите в една демокрация. Ако гледате филма “Всичките хора на президента” (All the President’s Men) с Дъстин Хофман (в ролята на Бърнстийн) и Робърт Редфорд (като Уудуърд), няма как да не се вдъхновите на тази тема.

Само че същите тези журналисти ще ви кажат също, че онези времена не могат да се повторят. За съжаление, едва ли властта днес е по-честна, а и методите за измама със сигурност са по-рафинирани. Но медиите, които би трябвало да я следят, са по-разсеяни и по-малко склонни да инвестират в разследване. Публиката също страда от невъзможност да съсредоточи вниманието си върху сериозни проблеми и скача от тема на тема, коя от коя по-лековата.

В годините след “Уотъргейт” Бърнстийн написа отлични биографии на папата и Хилари Клинтън. Уудуърд пък беше направо свръхпродуктивен, издавайки по една книга на всеки две години. Като правило те се изстрелват начело на класациите за бестселъри, след което интересът към тях бързо замира, уви.

Каквито и да са методите на едно журналистическо разследване, обаче, в крайна сметка най-голямо значение има дали то ни казва някакви истини, или не. Уудуърд и Бърнстийн са се доказали в това отношение с “Уотъргейт”.

Ако властта реагира раздразнено, това обикновено значи, че написаното е засегнало някой болезнен нерв. Такъв, изглежда, е случаят с книгата на Дейвид Сангър “Посрещни и прикрий”, за която писах миналата седмица покрай секретния проект “Олимпийски игри”. Сенатори и конгресмени поискаха ФБР да разследва откъде Сангър е взел информацията си. Явно Дълбокото гърло пак се обажда.