The Unrepentant

<--

Когато миналата седмица петимата живи американски президенти се събраха в Далас за тържественото откриване на президентската библиотека и музей на Джордж У. Буш, атмосферата бе помпозно приповдигната и дори привидно добронамерена.

Демократите Барак Обама, Бил Клинтън и Джими Картър похвалиха републиканеца за усилията му в борбата със СПИН в Африка. Буш старши сияеше от гордост до сина си.

Само ден след тази официална идилия бившата членка на Върховния съд Сандра Дей О’Конър разчопли стари рани с интервю за в. “Чикаго трибюн”. Съдийката, която подаде оставка през 2005 г., заяви, че съжалява за ролята си в делото “Буш срещу Гор” през 2000 г.

С нейния решаващ глас тогава републиканският кандидат получи изборната победа. О’Конър не направи директна оценка на президентското му управление, но каза, че най-висшата – и безапелационна – институция в американската държавна система изобщо не е бивало да се намесва в спора.

В историята на Върховния съд няма много подобни случаи на двоумене за минали решения (най-вече понеже съдиите получават доживотно назначение). Затова безпрецедентните думи на О’Конър прозвучаха като самокритика, но и като укор към управлението на Буш.

Бившите президенти като правило не са много склонни да се разкайват публично за

действията си в Белия дом Изключенията са редки. Картър си посипа главата с пепел заради несполучливия опит да се извадят американските заложници от Техеран през 1979 г., а Клинтън изрази съжаление, че не е спрял клането в Руанда през 1994 г. (за изневярата с Моника Люински той се извини само на Хилари).

Президентските библиотеки и на двамата, естествено, не се задълбочават нито в една от тези теми. Същото е при Буш (младши и старши), а и при Роналд Рейгън и Ричард Никсън (чиито музеи са ми най-наблизо) ударението е върху успехите, не пораженията.

Всекиму е ясно, че дори президентът на САЩ не може да предвиди бъдещето и огромната власт идва с риска от колосални грешки, които невинаги могат да бъдат избегнати.

Буш младши винаги е изглеждал имунизиран от самозрение. Той многократно е казвал, че след като веднъж е взел решение, дори не се връщал да го обмисли отново, камо ли да се съмнява в себе си впоследствие.

Историята ще ме съди, отсича бившият президент, и с това изчерпва дискусията. А би могъл да бъде доста по-смирен, понеже някои погрешни ходове на държавниците стават очевидни скоро (виж Картър, Клинтън). Ама някак си не очаквам Буш, Дик Чейни или Доналд Ръмсфелд да се разкаят дори за вече общоприетия факт, че не са имали ясна визия какво ще се прави с Ирак след падането на Саддам Хюсеин.

Нещата там можеха да стигнат до същата задънена улица и при най-добро предварително премисляне, но малко хора днес ще спорят, че беше, меко казано, безотговорно да се воюва без план за мира.

В библиотеката на Буш младши има кът, където посетителите могат да “пробват” държавническия си усет, като изслушат записани мнения на съветници в Белия дом и се опитат да решат същите въпроси, пред които е бил изправен президентът: Да атакува ли Ирак, или да остави Саддам на власт? Да изпрати ли федералната армия в помощ на бедстващите от урагана Катрина, или да разчита на местните власти?

Да спаси ли големите банки, или да ги пусне да фалират? Само че това изглежда по-скоро като опит за извинение колко е трудно да се преценяват събитията на момента, а не като начин да бъдат преосмислени решенията.

Робърт Макнамара, който оглавяваше Пентагона при Джон Кенеди и Линдън Джонсън, се разкая през 1995 г., че си е мълчал навремето, дори след като се убедил колко сбъркана е войната във Виетнам.

Докато Буш беше на власт, Макнамара участва в документален филм, в който обясни мисленето си и формулира дузина принципни съвети, извлечени като поуки от Виетнам.

Дори и тогава той отказа да дава директно акъл на президента, набутал САЩ в друга ненужна война. Всеки държавник, каза Макнамара, трябва сам да взема решенията и сам да прави грешките си.

За пострадалите от тях всъщност няма особено значение кой и как ще се извинява впоследствие.