Regional Impotency

<--

“Някои казват, че улични действия ще доведат до по-добри резултати отколкото избори. Ако бъда откровена, моето правителство и аз сме дълбоко скептични.”

Така каза американската посланичка в Египет Ан Патерсън само дни преди падането на Мохамед Мурси. Сякаш да докаже, че дипломатите могат да бъдат всичко друго, но не и откровени, тя неуместно натякна на местната публика колко важна била стабилността. И как протестите нямало да доведат до нищо друго освен “нови имена да бъдат добавени към списъците на мъчениците”.

Посланиците е по-добре или да си мълчат, или да вървят с настроенията на улицата (както у нас сториха представителите на Германия и Франция вкупом с бившия амбасадор Джеймс Пардю).

Любителите на конспиративни теории – каквито са практически всички египтяни – бързо изтълкуваха думите на Патерсън според конкретната си политико-идеологическа ориентация.

Противниците на Мурси, т.е. първоначално излезлите на протест, сметнаха, че това е бил опит от американска страна да бъдат задържани у дома, за да не клатят угодния на САЩ (и вече бивш) президент. Неговите привърженици пък видяха в употребата на думата “мъченици” (martyrs) зловещо предупреждение за готвена след преврата разправа – отново с американска подкрепа.

Поне 50 “мюсюлмански братя” са застреляни от армията досега.

Думите биват многозначителни не само в Близкия изток. Да се наблюдава как администрацията на Барак Обама всячески избягва да нарече събитията в Египет “преврат”, е почти комично. Причина за словесната гимнастика е, че ако администрацията признае свалянето на Мурси за недемократично, по закон автоматично трябва да бъде спряна годишната помощ от 1,5 милиарда долара. Тя се получава почти изцяло от военните, а армията в Египет свърши чудесна работа от гледна точка на Вашингтон, като разкара от власт един опърничав ислямист, макар и демократично избран. Истина е, че Мурси освен всичко друго се оказа ужасно некомпетентен. Бившият инженер, завършил в Калифорния, не успя нито да задвижи икономиката, нито да убеди по-умерените египтяни, че ги представлява наравно с ултрарелигиозните им сънародници.

Като оставим настрана конспиративните спекулации, по всичко изглежда, че лидерите в САЩ отново проспаха развитието на събитията в Арабския свят. Обама, който преди 4 години произнесе блестяща реч в Кайро, с която трябваше да започне да печели симпатиите в региона, в момента не е много по-популярен от предшественика си Джордж Буш в Арабския свят – с разбираемото изключение на Либия. За капак сегашният американски президент е недолюбван и в Израел, където подцени продължаващото вече поне десетилетие калциране на консервативните настроения.

Така американците са в далеч по-неблагоприятна позиция като политически брокер в Близкия изток, отколкото бяха в началото на управлението на Обама. Нищо чудно, че САЩ изглеждат в невъзможност да предприемат нещо по-решително в Сирия от това да хвърлят – предпазливо – въоръжение на избрани противници на Башар ал Асад, и да чакат – също предпазливо – какво ще излезе от военно-уличния преврат в Кайро.

Американците са пас в Турция и пат срещу Иран. Тази регионална импотентност за мен намира символичен израз в най-беглото сравнение на телевизия “Ал Джазира” със Си Ен Ен. Някога могъщата новинарска организация от Атланта сега е в плен на мимолетното, а не на истински важното. Американското й програмно време набляга на спекулации около самолетната катастрофа в Сан Франциско и процеса срещу Джордж Цимърман, който уби миналата година чернокожия младеж Трейвон Мартин. Нито една от тези теми дори не се доближава по значимост до ставащото в Кайро, Истанбул или Дамаск – но американската публика няма да го разбере от телевизиите си.

“Ал Джазира” за контраст е активен играч в битката за надмощие, което се води между

все по-настоятелните емири от Катар и доскорошните титулярни кукловоди на Арабския свят от Саудитска Арабия. След като станаха телевизия номер едно в Близкия изток, те имат амбициозни планове за завземане на американския пазар и отлични изгледи да пробият там, което ще бъде безпрецедентен успех. Междувременно недоволните човешки маси навсякъде имат съвсем нови начини за самоорганизиране чрез социалните медии, а значи и незапомнена сила.

Във време, когато светът изглежда все по-настроен да излезе на улицата, американците още предпочитат да си стоят у дома.