A War of Many Years

<--

Той влезе в Белия дом с обещанието да извади Америка от Ирак. Сега е принуден да я върне там. С това Барак Обама стана четвъртият президент на САЩ, който се замесва в арабската държава. И по всичко изглежда, че неговият наследник ще бъде петият, защото започнатата битка ще бъде сложна и дълга.

Противникът в новия рунд на войната срещу тероризма има много имена – първоначално е една от многото групи под бранда на “Ал Каида”, после стана известна като “Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ), а когато в края на юни провъзгласи създаването на халифат в Близкия изток, реши да съкрати названието си само на “Ислямска държава”. Както и да я наречете, тя вече е враг номер едно за САЩ и Европа, а в Близкия изток е заклеймявана едновременно от шиити и сунити и от архиврагове като Иран и Израел. Дори папа Франциск се включи в призивите тя да бъде спряна.

Това няма да е никак лесно, макар определяният като най-неохотен американски главнокомандващ да бе притиснат да се ангажира отново в плаващите пясъци на Близкия изток. Циничният прочит на събитията би бил, че обезглавяването на двама американски журналисти и един британски хуманитарен служител успя да направи това, което смъртта на 200 000 души в Сирия не можа. Само че за постигането на поставената цел – пълно унищожаване на ИДИЛ във военно, финансово и идеологическо отношение – ще е нужно нещо повече от бомби от небето.

За да успее обявената от Обама в навечерието на 11 септември (поредна ирония) стратегия за борба с по-малкия и по-лош брат на “Ал Каида”, ще трябват много време и още повече късмет. Планът има четири основни елемента – въздушни удари, повече подкрепа за местни наземни сили (и никакви американски войски), засилени контратерористични мерки и хуманитарна помощ. Неясноти и слабости в още бедната на детайли стратегия не липсват, рисковете са големи и единственият шанс тя да проработи е Ирак и Сирия да излязат от хаоса, направил възможен кървавия марш на ИДИЛ.

С малко помощ от (не)приятели

“Това движение е толкова опасно, че всички събрани тук днес смятаме за нужно не просто да го накараме да отстъпи, но да направим така, че то да изчезне.” Изявлението на френския външен министър Лоран Фабиюс дойде след срещата на 15 септември в Париж, на която събраните лидери и дипломати от над 30 западни и арабски държави обещаха да подкрепят битката срещу ИДИЛ с “всички необходими средства”, включително военни действия. Групировката “нито е държава, нито представлява исляма”, като същото важи и за нейните “главорези”, подчерта Фабиюс (това е и причината умишлено да продължава да се използва названието ИДИЛ).

На конференцията в Париж силни думи имаше в изобилие – австралийският премиер Тони Абът нарече джихадистите “култ на смъртта” и обеща страната му да изпрати 500 войници и осем изтребителя, които да подпомогнат американската кампания; британският премиер Дейвид Камерън изостри реториката си срещу “чудовищата” и също оказва подкрепа за въздушните удари, макар и по-дискретно; Франция вече извършва разузнавателни полети и обяви, че ще се включи във въздушната офанзива (в Ирак, но не и в Сирия); атаките от небето се поддържат и от Белгия, а Германия, Дания и Норвегия подпомагат правителството в Багдад и иракските кюрди със съветници и оръжия.

Но големите липсващи са арабските държави. Администрацията на Обама, която твърди, че близо 40 страни вече са се подписали за участие в битката срещу ИДИЛ, прави всичко възможно да избегне аналогиите с войната в Ирак на Джордж У. Буш и неговата “коалиция на желаещите”. Само че групата от 10 арабски държави, обещали да се включат, прилича повече на коалиция на нежелаещите, недоверчивите, неспособните и преследващите собствени интереси (виж повече тук). Но тяхната подкрепа е ключова както за легитимността на кампанията на Обама, така и за резултата й.

Надеждата е, че общият враг в лицето на сеещите ужас джихадисти някак ще разсече възела от дълбоко вкоренените геополитически, религиозни и етнически различия, ще сплоти лидерите и ще пренареди дневния ред и отношенията в Близкия изток. Възходът на ИДИЛ, идващ след разместването на пластовете от Арабската пролет, се счита от някои анализатори за най-турбулентния момент в региона от разделението в исляма на шиити и сунити. “Не мисля, че е имало нещо подобно на това от VII век насам”, казва пред в. New York Times Даниел Кърцър, бивш посланик на САЩ в Египет и Израел и настоящ преподавател в Princeton University.

Въпреки това идеята как например държави като сунитска Саудитска Арабия и шиитски Иран ще влязат в тактически съюз срещу ИДИЛ може да се окаже пожелателно мислене. Всъщност Иран не беше поканен в Париж и официално както администрацията на Обама, така и аятоласите в Техеран отричат, че изобщо си говорят по този въпрос. Но наблюдатели като старши редактора на The Atlantic и бивш сътрудник в Белия дом по времето на Джордж У. Буш Дейвид Фръм вече питат каква цена ще трябва да плати Вашингтон за подкрепата на Техеран. “Очевидно е, че Иран трябва да бъде част от решението за ИДИЛ, защото той е силно замесен както в Ирак, така и в Сирия”, посочва пред “Капитал” Майкъл Стивънс, зам.-директор на офиса в Катар на Royal United Services Institute (RUSI).

Същевременно в Белия дом вероятно предпочитат да забравят, че в момента Америка не може да се похвали с доверие и симпатии в арабските столици, в които държавният секретар Джон Кери прави дипломатически совалки. Там не са забравили провалите на САЩ в Ирак, Афганистан и Либия и загърбването на региона, залят от насилие и милиони бежанци след пламналите в пепелта на Арабската пролет конфликти. “Стратегията на Обама няма особен шанс за успех. Не мисля, че страните от Залива наистина искат да бъдат въвлечени в тази кампания. Те по-скоро биха предпочели Вашингтон да изнесе военните действия и да си плати за последствията”, казва пред “Капитал” Андрю Хамънд от Европейския съвет по външна политика (ECFR).