ПОСЛЕДНИТЕ 4 години арабските страни са в плен на хаоса и въоръжените конфликти, каквито не са преживявали през шестте десетилетия на независимо развитие.
От началото на т.нар. Арабска пролет този регион се люшка между драматични обрати, а социално-икономическата и политическата криза е пренесена върху терена на етно-религиозните вражди.
Християните и другите малцинствени групи в Близкия изток са подложени на преследвания и убийства, които ги принуждават да емигрират. Същевременно партиите на политическия ислям използват религията за преднамерено деформиране на общественото мнение.
Под прикритието на догматични каузи и аргументи те съумяват да заграбят властта и да се възползват от нейните облаги. Видно е и от начина, по който сега въоръжените шиитски милиции наложиха волята си по най-брутален начин в столицата на Ирак, както и в други големи градове. В същата тази страна подобно нещо направиха и джихадистите от “Ислямска държава” в съюз с местни сунитски племена и с бивши офицери от разтурената армия на Саддам Хюсеин. ИД извършва безотговорно всеки ден атентати срещу историята, разрушава музеи, паметници и градове на 3000 г. пред отворените очи и студените лица на света.
Йемен също бе разкъсана от враждуващи фракции, като по-големите градове бяха овладени от въоръжена шиитска групировка “Ал-Хути”, подкрепяна от Иран, докато в останалите територии вилнеят джихадистите от “Ал-Кайда” и “Ислямска държава”. Южният регион на страната е на прага на обявяване на независимост от Сана. Сирия след 4 г. гражданска война е разпокъсана, гражданите са подложени на убийства, а държавата – на разрушения, които карат голяма част от тях да избягат или емигрират от страната.
Либия практически вече не съществува като единна държава, защото е поделена между враждуващи ислямски въоръжени групировки, контролиращи столицата Триполи и други градове.
Ливан също е предмет на постоянни религиозни противоречия. Вече цяла година ливанските етно-религиозни общности не успяват да се споразумеят около избора на нов президент.
Това не изчерпва арабските страни, застрашени от превръщането им в провалени държави. За всички тях е характерно бързото ерозиране на институциите, разкриващо диктаторската същност на властта, чиито усилия бяха насочени предимно към изграждане на репресивни апарати, гарантиращи нейното оцеляване. Така вместо демократично управление, върховенство на закона и защита правата на хората без разлика на расова и религиозна основа, е налице възпроизвеждане на диктаторската власт.
Спомням си как Кондолиза Райс – бивш държавен секретар на САЩ, самокритично отбеляза в лекцията си пред Каирския университет, че “в името на стабилността на този регион американските администрации в течение на 60 г. подкрепяха диктаторските режими в Близкия изток в ущърб на демократичните принципи и правата на човека; след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. обаче се убедихме, че междувременно сме изгубили и едното, и другото”.
Хаосът, породен от арабските въстания, придава на тези изводи изключително значение. Защото вместо свободата да доведе до демокрация, случи се обратното – култивираното от деспотичните режими насилие, омраза и отхвърляне на другия, бяха взети на въоръжение от техните приемници. Ислямистите успяха да откраднат революцията от младежите, които ги започнаха, превръщайки своите общества в пленници на религиозни догми, които породиха ново насилие и дадоха нови екстремистки разсейки.
Сега структурите на “Ислямска държава” тероризират сирийците в не по-малка степен от режима на Асад. В Ирак 12 г. след края на управлението на Саддам е налице сектантски терор, чиито жертви са хиляди невинни жители. По такъв начин понятието демокрация се превърна в куха фраза, над която издевателстват всички тогава, когато продължава безсмисленият кървав конфликт между различни сегменти в обществото, довел до окупирането на една трета на страната и редица важни градове от “Ислямска държава”. В самия Багдад вече се усеща диктатът на въоръжените шиитски милиции, които не се подчиняват на правителството.
Всичко това не поражда реакция у Вашингтон, макар и САЩ да се стремяха да превърнат Ирак в пример за новия демократичен Близък изток.
Днес този регион се мята между артилерийския тътен и въздушните удари, от една страна, и ужасните престъпления на джихадистите, които разширяват влиянието си, от друга. Политическата безперспективност и нарастването на социалния натиск обричат новите поколения.
Според доклада на организацията за Арабско развитие и възстановяване към ООН, през 2018 г. броят на завършилите висше образование арабски младежи ще достигне 105 млн. души. Това означава, че всички те ще излязат на пазара на труда, където безработицата надхвърля 50%.
И САЩ, и Европейският съюз не могат да се справят със заплахите, които идват от един Близък изток, който с все по-голяма скорост се плъзга към бездната на разпада и гражданските войни. Днес европейските държави са безсилни и объркани пред новата опасност “радикален ислям”, която представлява реална заплаха. Въпреки приближаването на този апокалипсис, Обама остава глух за разпада и войните в Близкия изток. “Вашингтон пост” беше написал по анонимен източник, че президентът продължава невъзмутимо да дъвче дъвката си, когато съветниците му говорят за засилващата се дезинтеграция на Сирия, Ирак, Йемен, Судан и Ливан, както и за иранския “принос” за хаоса в целия регион.
Leave a Reply
You must be logged in to post a comment.