Nancy & Michigan

<--

“Нанси Рейгън бе положена с много любов редом с тялото на Републиканската партия.”

Така комикът Бил Меър коментира миналия петък едновременно две събития: погребението на бившата първа дама и първичните избори.

Същата вечер Доналд Тръмп отмени митинг в Чикаго заради сбивания между негови привърженици и опоненти, които направиха съвсем реален призрака на политическото насилие.

В събота сп. “Тайм” пусна на корицата си една от най-класическите снимки на сем. Рейгън, които си разменят тържествуващо-игриви погледи на фона на море от привърженици през 1976 г. Този път между тях се мъдри тревожният въпрос “Какво се случи с тази партия?”. Не се сещам за телевизионен водещ на политическо предаване, който да е пропуснал тези дни да попита някой виден консерватор дали ще гласува за Хилари Клинтън, ако Републиканската партия номинира Тръмп.

Напълно тривиално е да се каже, че десницата в САЩ изживяват колосална екзистенциална криза.

Това не е партията на Линкълн, Рейгън, или дори на Чаеното парти, а организация, която се бори отчаяно със собствената си история от последните години. Тя сякаш изведнъж осъзна, че една трета от електората й е приела твърде насериозно приказките за пропадането на Америка и нуждата тя да бъде “възродена” към митичното предишно величие. Поляризацията, умишленото зачеркване на компромиса като вариант, са част от това мислене. Талантливият провокатор Тръмп просто се вписа идеално в него. Той дори нагло задигна основния лозунг на кампанията си от кумира на десницата Роналд Рейгън: “Направи Америка велика отново!” (Make America Great Again).

Прословутата мантра на Нанси Рейгън “Просто кажи не” се оказа безсилна в битката срещу наркотиците и поне засега нейното закъсняло прилагане спрямо бизнесмена политик от страна на републиканския елит също не е особено успешно. За двете седмици между супервторника на 1 март и днешния вот (15 март) само в ключовите Охайо и Флорида избирателите видяха 14000 излъчвания на реклами, насочени срещу Тръмп.

Те бяха платени от републиканската му опозиция и почти две трети от тях дойдоха от съюзници на Марко Рубио. Клипът “Тръмп ни смята за глупаци” и подборката от негови пренебрежително-обидни изказвания относно жените са само два примера за такава контрапропаганда. Чухте преди десетина дни как републиканският кандидат-президент от 2012 г. Мит Ромни нарече Тръмп измамник в нарочна реч. Това бе безпрецедентна атака от страна на партиен старейшина срещу водач в първични избори. Е, може да се каже, че Ромни всъщност му направи услуга – онези, които подкрепят Тръмп, мразят точно такива като него.

Днес гласуват 5 щата, като залогът са 367 делегати, повечето от тях в Охайо, Флорида и Илинойс. Целта е достигане на заветната бройка 1237, която гарантира победа на конгреса през юли (засега Тръмп има 460, Тед Круз – 369, Марко Рубио – 163, губернаторът на Охайо Джон Кейсик – 63).

След днешния вот може да останат само трима кандидати (ако Рубио загуби Флорида, най-вероятно ще се откаже). Може да имаме двама (ако Кейсик не успее в Охайо). А може да се запази същата конфигурация с четирима претенденти – при загуба на Тръмп в Охайо и Флорида, което практически би гарантирало, че никой няма да събере 1237 делегати и конгресът в Кливлънд през юли ще се превърне в напълно непредсказуема битка в залата. Същото може да се случи и при триумф на Тръмп днес – част от партията може да му се подчини (както направи губернаторът на Ню Джързи Крис Кристи), но със сигурност една сериозна фракция сред републиканските активисти (подкрепяна от две трети от електората им) ще се вдигне на бунт.

След победата си в Тексас преди две седмици ултраконсервативният Круз избра да цитира двама президенти демократи (Франклин Рузвелт и Джон Кенеди) като пример за “великолепни, вдъхновяващи думи” за поколенията. Той повтори и потрети, че ако американците не искат децата им да се срамуват от нещо, казано от президента им, трябва да спрат Тръмп. Самият Круз е политически екстремен в почти всяко отношение. Но дори и да не е обичан, той поне не освобождава същите провокативни енергии с реториката си както Тръмп. Бизнесменът прави нещата по усет, но с цел. Като раздаде етикети на мексиканците (изнасилвачи, престъпници), мюсюлманите (мразят ни!), протестиращите (организирани провокатори), той е наясно, че мобилизира подкрепата на най-уплашените, объркани и притеснени елементи сред електората. Стратегията му в това отношение е безпогрешно праволинейна.

“Тръмп е опасен”, престраши се да каже най-после и Кейсик. Той подбра изявления, в които бизнесменът очевидно насърчава насилието (как да се тълкува това например, че се закани да плати съдебните разноски на 78-годишен свой привърженик, който оня ден нокаутира чернокож опонент?). Страхът да не се случи нещо сериозно по време на подобен сблъсък доминира всички обсъждания в медиите тези дни. Моята любима коментаторка Ана Наваро например отправи силно емоционален призив да бъде заклеймена агресивната реторика по време на предаване по Си Ен Ен в неделя сутрин. “Борете огъня с огън”, каза тя, имайки предвид, че срещу приказките на Тръмп трябва да има достоен отпор.

Естествено, цялото това риалити шоу е благодат за телевизиите. Шефът на Си Би Ес Лес Мунвес скандално заяви пред инвеститори наскоро, че Тръмп може да е цирк, но е “добър за рейтинга ни”. Това е и тъжна констатация за настоящото състояние на политическия живот в САЩ, поне в едната част на спектъра му.

За разлика от републиканците нищо от развитието на събитията при демократите не предизвиква чак толкова неприятни чувства. Дебатите между Бърни Сандърс и Хилари Клинтън са остри на моменти (все пак сенаторът обещава революция!), но никога не са избивали в мерене на пениси (не само защото това е технически невъзможно при тях) или елементарни обиди.

Победата на Сандърс над Клинтън в Мичиган на 8 март, която по рядко срещан начин разби всички предварителни прогнози, върна сенатора в надпреварата. Революцията му далеч не е приключила, макар и той засега да има само половината от евентуалните гласове за конгреса спрямо Клинтън (576 срещу 1231, включително и т.нар. суперделегати, при нужни 2383). Заради особеностите на първичната надпревара при демократите (вотът е пропорционален) Сандърс може да издържи много дълго дори ако губи щат по щат до юни, стига да го прави с малки разлики.

Той събра рекордните 42 милиона долара за февруари, изпратени от 1.2 милиона души. Средното му дарение досега е било около 27 долара, т.е., неговата кампания може да търси същите донори отново и отново (в САЩ максимумът за лично дарение на един кандидат е 2700 долара) – докато Клинтън ще трябва да използва времето си да привлича по-едри донори. А ако междувременно някоя от атаките срещу нея – относно имейлите й като дипломат номер едно или за фондацията на Бил Клинтън – загубите може да станат сериозни.

И не на последно място, прословутите суперделегати на демократите, които са преобладаващо в лагера на Клинтън, са свободни да се преориентират, ако избраните им колеги се окажат в друго съотношение (сега там разпределението е доста по-изравнено, 766-551).

Притегателната сила за Сандърс продължава да е далеч не само въпрос на аритметика. Дори и да загуби накрая, той промени вече поведението на Клинтън, като я накара да се измести вляво и вероятно така си гарантира повече подкрепа за в бъдеще. Всъщност може да се каже, че я направи много по-добър кандидат, защото тя изглежда по-малко закотвена в сегашното статукво.

Мантрата на Клинтън е, че Америка си е велика и има нужда от ремонт, не от сриване и преизграждане наново. След дебата във Флинт, Мичиган, където населението бе изтровено от престъпно безотговорни местни и щатски власти, бившият дипломат номер едно изглежда решена да направи този ремонт по-основен. Трудно е да се каже колко далеч би отишла като президент, понеже разпалената реторика по време на кампаниите не се превръща непременно в нова политическа реалност. Барак Обама може да разкаже доста по тази тема. Но Клинтън изглежда солидно в момента, спор няма, и Демократическата партия заема значително по-добра позиция от колегите си вдясно.

На погребението на Нанси Рейгън Хилари Клинтън се прегърна с Джордж У. Буш. Каквото и да си говорим, президентите и техните съпруги са си особен клуб.