Story Rated for Viewers 18 Years and Older: Washington versus Tehran

<--

Нека пробваме да сглобим някои елементи от мозайката на ескалиращото напрежение между Иран и САЩ, без да имаме претенцията, че ще успеем да видим картината в нейната цялост, понеже не разполагаме с всички части от пъзела.

Но така или иначе това, което постепенно добива контур, не изглежда да е спокоен пасторален пейзаж, а по-скоро наподобява на димна картина с допълнителен ефект – мирис на пушек. Ако бъдете притеснени от пепелта, която ще остане по пръстите ви, то значи тази мозайка не е за вас (18+).

През последните шест седмици в и около Персийския залив и Ормузкия проток се случиха редица обстоятелства, които имат висок рисков характер.

На два етапа общо шест танкера бяха ударени и/или атакувани по най-натоварения морски маршрут за пренос на петрол, през който преминава около 40% от търговията с “черното злато”. След напускането на САЩ на Ядреното споразумение с Иран, Техеран заяви, че като реакция предвижда включително “затварянето” на Ормузкия проток (без обаче да го прави, въпреки че милитаризира региона около него). В отговор, САЩ изпратиха допълнително военно присъствие в дискусионния проток (изразяващо се в стрелкова група, водена от самолетоносача “Ейбрахам Линкълн”, заедно със зенитния комплекс “Пейтриът”, както и нови две хиляди американски военнослужещи).

Въпросните танкери, които бяха таргетирани, имаха различна собственост (саудитско-арабски, норвежки, японски и т.н). Някои от тях бяха ударени от прецизно разположени над повърхността на водата мини, така че да повредят въпросните съдове, но без да ги унищожават. Проектирана и осъществена по този начин, акцията подсказваше, че нейният дизайнер иска да направи по-скоро политическо изявление, отколкото военно такова.

Отвъд Ормузкия проток, в същия период от време в небето на Ирак ракети “Катюша” започнаха да летят като фойерверки в различни посоки като на рожден ден на люлинска мутра. Но имаше нещо общо в тяхната насоченост: те таргетираха места, в които е налично американско присъствие.

Това бе случаят на базата в Кемп Таджи, намираща се северно от Багдад, в която са разположени американски военни. Две ракети удариха и площадка за добив на нефт в южните части на шиитска Басра, където са позиционирани американски служители от тексаската компанията Exxon Mobil. Същият тип ракета се приземи и близо до военна база в Мосул, в която e налице американски военен персонал. Една от най-големите военно-въздушни бази в Ирак, разположена в Балад (провинция Салах ад Дин), в която отново има американци, също бе подложена на ракетен удар. Преди това и в т.нар. “Зелена зона” в Багдат, където се намират официалните институции на страната и представителствата на чуждите държави, ракета удари близо до американското посолство.

Междувременно хутите в Йемен периодично изстрелват ракети по различни цели в Южна и Югоизточна Саудитска Арабия, насочени най-често срещу петролната индустрия на Кралството (а отскоро на прицел се оказаха и граждански обекти, сред които и станции за обезсоляването на водата). За разлика от случая с танкерите и ракетите в Ирак, за които никой не пое отговорност, хутите в Йемен публично признават своята въвлеченост.

И, разбира се, последният епизод от напрежението в региона: сваленият от Иран американски дрон над Ормузкия проток. Двете страни спорят дали дронът е бил уцелен, докато е бил в международни или в териториалните води на Иран (а това не е от без значение).

Всички тези епизоди имат общ знаменател и това е иранският почерк. И минирането на водите около крайбрежието на Иран в Персийския залив, и преноса на ракети от Иран в Ирак, които биват изстрелвани или от Ислямската революционна гвардия, или от про-иранските проксита в Ирак (като Катaиб Хизбула и Асаиб ахл ал-хак). Изключение не правят и хутите в Йемен, които биват тренирани от ливанската Хизбула (друго иранско прокси) и получават ракети и дронове също от Техеран (макар, разбира се, това логистично сътрудничество между тях и режима на аятоласите да не означава обезателно зависимост на движението от Иран).

На този фон Техеран обяви, че ще преустанови да спазва разпоредбите на Ядреното споразумение, свързани с ограниченията по отношение на количеството и качеството на обогатен уран, които страната има право да притежава. А Израел започна тази седмица да провежда военно учение, симулиращо конфликт с ливанската Хизбула (разположена в южните части на Бейрут, в долината Бекаа и в южен Ливан като цяло).

Отделно, всеки един от по-горе изброените епизоди може да бъде описан като провокация срещу Иран, целяща компрометирането на режима в Техеран, а оттук – и обосноваването на необходимостта от военни контра-мерки срещу него. Но тази интерпретация става много по-трудна за симулация, когато говорим за всички тези елементи като сглобен сюжет.

Т.е. ако едно същество е просто дървено, то това може да е всеки един темерут от вашата социална биосфера. Но ако на този субект му пораства носа на всяко второ изречение, то това е Пинокио.

Когато се изгледа един филм, а не просто конкретни сцени от него, лесно може да се разпознае почерка на режисьора. Ако видите как Уди Алън пита една афро-американка дали знае какво е черната дупка, а тя му отговори утвърдително, понеже с нея си изкарвала прехраната, то вие няма как да си помислите, че режисьорът на филма е Стивън Спилбърг.

С други думи, Иран, под една или друга форма, изглежда замесен във всичко от гореизброеното, нищо, че Техеран няма да се появи на сцената да си получи статуетката за режисьорство.

Нека дълбоко подчертаем, че това далеч не означава, че официалните институти на Иран искат военен конфликт със САЩ. Въпреки че в случая на Иран говорим за политическа система, която е силно индоктринирана, т.е. нейните представители не винаги действат рационално, то все пак няма логично обяснение за потенциален интерес на Техеран от провокирането на САЩ в резки и крайни измерения (такава една червена линия, която се разбира добре от Иран, е свалянето на американски дрон в международни води). Това не е желанието нито на президента на страната, Хасан Роухани, нито дори това на аятолаха Али Хаменей.

Ако е вярна информацията, която споделят от Техеран, че успоредно на сваления дрон, те са имали възможност да таргетират и американския военен P8, който също е навлязъл във въздушното пространство на Иран и на който е имало екипаж от около 35 души, но очевидно персите са се въздържали от обстрела му, то това е свидетелство за нежеланието на официален Иран (а не паралелен Иран) за по-нататъшна военна конфронтация със САЩ.

Но големият риск за Техеран се състои в това, че е възможно други ключови фактори в страната, като Ислямската революционна гвардия, да искат посредством провокативна дейност да суспендират възможността за диалог между Техеран и САЩ. Ако това е така, то това би означавало, че определени елементи от Ислямската революционна гвардия се възползват от отслабващия физически аятолах и искат да си спечелят още политическо и икономическо пространство: напрежението със САЩ работи в тяхна полза, тъй като по този начин те се сдобиват с още по-голяма тежест и влияние спрямо процесите в страната. Когато живееш под опасността от война, военните бюджети скачат драстично, а политиката започва да се прави от генералите (това вече се случва в Иран).

Но настоящият сюжет е от ново поколение: в него няма обезателно добри и лоши герои, а вместо тях са налице сложните такива. Никой не отрича основната функция на Спящата принцеса, но остава въпросът – с кого?

Тъй като идентична е ситуацията и в САЩ. Самият президент Доналд Тръмп, който не желае да се въвлича в нов конфликт в Близкия изток, особено на фона на задаващата се кампания за преизбирането му през 2020-та година, има малки апетити за фронтална конфронтация с Иран. Той неслучайно каза, че се съмнява свалянето на американския дрон да е обмислено решение на официален Техеран (т.е. пак стигаме до паралелните интереси в персийската държава).

Тази му позиция бе надградена и от това, че според него планираните като отговор на сваления дрон военни удари срещу Иран не биха били пропорционални на инкасираната загуба. Това изявление (или туитване, по-скоро) на Доналд Тръмп кореспондира с информацията, че САЩ са отправили чрез Оман ново предложение на Иран за подновяването на разговорите с тях (други такива опити бяха направени по-рано през месец май и юни с посредническите услуги на японската страна, но те бяха отхвърлени лекомислено от шиитския елит).

Но тази по-скоро умиротворителна позиция на американския президент никак не се споделя от неговия съветник по национална сигурност, Джон Болтън. Ако американците си имаха своя аналогия на брадясалата Ислямска революционна гвардия, то именно мустакатият Болтън щеше да е нейният аятолах. Агресивната позиция на последния е споделяна и от ръководителя на Държавния департамент, Майк Помпео, и от шефа на ЦРУ, Джина Хаспел.

Т.е. и САЩ, и Иран излъчват рискове от еднакво естество: и в двете страни са налице фактори, които придружават вземащите решения фигури и които работят за ескалацията на напрежението между двете страни. Нали знаете, че крайностите се привличат.

Ако можем да обобщим, вина за нарастващата ескалация между САЩ и Иран носят и двете държави.

Вашингтон носи деятелна вина спрямо събитията от последните две години, понеже напусна Ядреното споразумение, въпреки че режимът на аятоласите го спазваше, и наложи свирепи санкции на Техеран, които “задушават” икономиката на страната.

Иран носи реактивна вина, тъй като не си взе поука и продължава да води експанзионистична политика срещу своите съседи, ревизира спазването на ангажиментите си спрямо Ядрената сделка и се опитва да отправя зле преценени – направо нелепи – ултиматуми (например, срещу Европейския съюз).

Общо взето гледаме филм, който е с иранска картина, но с американско-английско озвучаване. Но въпросът за възрастта на поемащите тази информация остава, както и този за жанра на филма – дали ще е само криминален, или ще се окаже военен.