The Complex Crisis in Afghanistan: What Were They Thinking?

<--

Казусът Афганистан: Кой какво си е представял, забърквайки тази каша

Някои народи си представят, че представителното управление изглежда като американската демокрация. Други си представят управление на съвети на старейшини, кланове, родове

Абсурдно лесното попадане на Афганистан в ръцете на талибаните предизвиква очевидни асоциации с други подобни исторически събития. Като например: разпадането на френската армия пред лицето на германците през 1940 година; пълния разгром на обединените арабски сили в Шестдневната война с Израел; светкавичната победа на Индия над Пакистан през 1971 година и, разбира се, падането на Сайгон след изтеглянето на американците от Виетнам.

Приликите са очевидни, но никакви военно-политически анализи не могат да обяснят казуса “Афганистан”, така че да могат да се правят изводи за бъдещето. При горните примери иде реч за сблъсък между редовни армии със сходна структура и въоръжение. В Афганистан 300-хилядна редовна армия с авиация, артилерия, бронирани подразделения и всичко останало, обучавана и оборудвана до пръсване от американците в продължение на 20 години, се разпадна пред лицето на башибозук от 60-70 хиляди човека, въоръжени с калашници, РПГ-та и джипове.

Тук става нещо различно и обясненията трябва да се търсят не на обичайните места.

Не съм бил в Афганистан. Бил съм, дори съм живял, в Узбекистан и Туркменистан; бил съм в Индия и Китай и разбирам тези страни и общества в достатъчна степен, за да мога да приложа към Афганистан метода на аналогията, често (и легитимно) ползван от колегите историци.

Отговорът на въпроса “Какво (по дяволите) се случи?” трябва да се търси на най-дълбокото равнище, това на представите за света. Защото онова, което хората си представят за света, мотивира, насочва и подрежда техните действия в него. Стратегически важният въпрос, следователно, е: “Кой какво си е представял, забърквайки тази каша?”. Търсим онези най-дълбоки, запечатани от ранна възраст представи, които оцветяват последващото мислене, колкото и експертно да е то.

Влизайки в Афганистан (и впоследствие – в Ирак) американците си представяха света така, както винаги са си го представяли. От едната, светлата страна, са свободата, равенството в правата, демокрацията и върховенството на закона. Към тези неща се стреми всяко човешко същество на планетата. Те са най-успешно въплътени в САЩ, “Сияйния град на хълма”. От другата, тъмната страна са потисничеството, произволът, безправието, властването чрез сила, а не чрез закон. Това никое човешко същество не иска, тъй като всички се стремят да постигнат своя версия на “Сияйния град на хълма”.

Сегашният президент Джо Байдън обобщава тази американска нагласа още като вицепрезидент на Барак Обама, така: “Ние, американците, смятаме, че във всяка страна в преход някъде зад някой камък се крие един Томас Джеферсън или някой Джеймс Мадисън е залегнал зад някоя дюна”.

Имайки тази нагласа, американците очакват, че когато те, като представители на “Сияйния град”, се появят в някоя земя, в която властва тъмната страна, то всички населяващи я хора ще излолзват момента,

за да свалят от власт тираните и, с помощта на американците, да тръгнат да градят своя версия на Америка.

Във вид, чист до налудност, тази представа за света виждаме във филма на Кърт Ръсел Stargate (1994). Сюжетът накратко е следният. Поради някакъв “бъг” във времево-пространствения континиум шепа американски войници се оказват на планета, където всички са роби, тормозени от господари садисти. Американците се провикват: “Да живее свободата! Долу тираните!”, робите викат “Ура!”, захвърлят кирките и лопатите, хващат и връзват господарите си, накрая убивайки главния лош. Там някъде филмът свършва, но внушението е, че след напускането на американците (намират начин да се приберат) местните ще се организират да си изберат парламент, гласуват Конституция и обявят представителна демокрация.

Как би протекло действието обаче в една реална ситуация? Ето как.

Някакви хора, свикнали със своето положение нещо си копаят. Изведнъж от нищото се появяват някакви чужденци, които започват да викат против властта. Народът очаква тези непознати да си се върнат, рано или късно, в нищото, оставяйки населението да носи последствията. Местните захвърлят кирки и лопати, хващат и връзват непознатите и ги носят на господарите си с надеждата да им бъде увеличена дажбата ориз за проявена бдителност. И, разбира се, да си спестят забъркването в някаква каша, от която могат единствено да пострадат.

Това е реалността: ако тръгнеш да буниш едно напълно неподготвено за твоите каузи население, то незабавно ще те предаде на властта.

На гърба си тази реалност са изпитали големите български воеводи от втората половина на 19-и век, като Караджата например, предаван от българи на всяка крачка. На тази реалност американците се натъкват периодично от 50-те години на ХХ век насам, за последно – в Афганистан.

Защо в места като Афганистан хората не реагират по модела “Кърт”, а по модела “Караджата”, когато някой непознат, появил се отвън, им предложи версия на “Сияйния град”?

Моделът “Кърт”, за да сработи, се нуждае от едно незаобиколимо предварително условие, а именно: към момента на появата на проекта “Сияйния град” хората вече да са осъзнали себе си предимно като свободни в решенията си индивиди, а не – като взаимно заменяеми, безлични частици на някой колектив. Нещо повече: необходимо е осъзнаване на себе си не просто като някакви си индивиди, а като “кантиански” такива, т.е. като уникални и неповторими, но и като свободни, равни и солидарни помежду си независимо от груповите си принадлежности.

Такова осъзнаване не се е оформило, исторически, никъде извън Европа и производните от нея политически култури и държави.

Навсякъде другаде представата за човешкото същество – що е то и какво следва да върши – е съвсем различна.

Да ви кажа как гласуват на избори в Узбекистан и особено в Туркменистан. Имат си хората ЦИК, РИК, СИК, тъмни стаички – всички атрибути на демокрациите, населени с “кантиански” индивиди. Влиза обаче в секцията мъж с голяма раница на гръб. Той е пратеник на старейшините на някое село. В раницата са личните документи на жителите на селото. В следващите няколко часа пратеникът гласува за всички тях.

На отправен от (чуждестранен) наблюдател въпрос – защо гласуваш вместо всички, защо те не са тук? – отговаря, искрено недоумяващ: “Защо да се разкарват всички? Старейшините обсъдиха и решиха за кого да гласува селото”. Решението е колективно, а не индивидуално, защото там субектът, деятелят не е индивидът, а колективното тяло.

Тук обаче става интересно, тъй като има множество колективни тела, които са в изумително сложни и постоянно променящи се отношения помежду си. Има различни равнища на групата: семейство-род-село-клан-племе-етнос. Туркменистан, например, е в крайна сметка организиран около пет клана (техните емблеми са на държавния флаг), Узбекистан – около седем. Групови решения се вземат на всяко ниво от семейството нагоре, но големите въпроси за властта се решават на ниво клан. Всеки, който иска да управлява, трябва във всеки даден момент да има подкрепата на мнозинство от клановете – три в Туркменистан или четири (обикновено – пет) в Узбекистан. Властта не стъпва върху мнозинство, съставено от избиратели, а – от кланове.

В тази сложна плетеница от групови идентичности всичко – абсолютно всичко – е въпрос на

постоянно, всекидневно договаряне и предоговаряне; писани правила няма, няма и мандатност

на постигнати договорки. Войната също е постоянно договаряне между семейства, села, родове, кланове и племена – както знае всеки, който е чел достатъчно писмени свидетелства (такива има вече стотици) за афганистанската война от американски и британски участници.

Днес например старейшините на дадено село подкрепят американците. Но се разбира, че в някакъв бой те са пленили ислямист, който е зет на някой старейшина. Следват преговори с американците, които обясняват, че няма да пуснат пленника, защото законът важи за всеки. Старейшните изобщо не разбират, за какво иде реч и изоставят американците, съюзявайки се с талибаните.

Там, където не съществува отдаденост на кауза, по-голяма от рода (селото, клана) войната изглежда по следния начин. Обажда се талиб Абдул на своя баджанак Махмуд, който командва войсково подразделение на официалната власт: “Махмуд, твоите американци си тръгват. Хайде да не правим циркове и да излагаме и двата рода. Вие се предайте, а ние ще ви пуснем по живо – по здраво”.

Ако на това очевидно здравомислие Махмуд не може да отговори нещо като: “Ще се бия в името на демократичен Афганистан, нищо, че си ми баджанак” – няма повод за бойни действия, които да изложат два уважавани рода. Махмуд не е в състояние да даде подобен отговор, защото за демократично отечество могат да се бият само автономни индивиди, а Махмуд не е такъв. Да не говорим, че талиб Абдул има на своя страна ясна и разбираема кауза: исляма, т.е. религията, която не иска от хората да са автономни индивиди, свободно вземащи собствени решения, а да се “отдават” на Аллах и да следват Неговите напътствия.

Режимът на постоянно предоговаряне на вече уж договорени неща сащисва западния човек и го поставя в безпомощно състояние.

Точно по този начин се сащисаха американците когато в момента, в който обявиха дата за окончателното си изтегляне от Афганистан, талибаните престанаха да спазват подписаните в Доха споразумения със САЩ. И настъпиха на широк фронт в цялата страна.

Изоставянето с лекота на поети ангажименти значи ли, както се пише тия дни, че не може да се има доверие на “дадената дума” на старейшини, талибани и такива като тях? Или че те постоянно лъжат, тъй като просто нямат нито чест, нито достойнство и не си струва изобщо да се говори с такива? Не съм чак такъв специалист, но подозирам, че “дадена дума” и “чест” имат различно значение при афганистанците (където субектът е групата) и при американците (където субектът е индивидът).

В Узбекистан например, когато мачканата отвсякъде опозиция поиска от властта “справедливост”, това не означава онова, което очакваме ние: властта да престане да ги преследва и да ги допусне до политическия процес със съзнанието, че утре опозицията може да стане управляваща. В случая “справедливост” означава нещо съвсем различно: да бъдат изслушвани от властта, тя да им обръща внимание, а не да ги обижда и клевети пред хората.

В Китай, когато хора от средната класа споделят, че искат да могат да гласуват, това не означава, че искат да гласуват за кандидати, различни от комунистическите. Те просто искат да бъдат допуснати до гласуване на принципа “един човек-един глас”, който не се прилага в Китай (за разлика дори от Узбекистан). Искат да участват, за да могат след това да искат от избрания (комунистически) кандидат някакви неща.

В Туркменистан пък изобщо не са в състояние да разберат, защо трябва да има политически партии:

“Защо да се делим? Нали, ако възникне проблем, носим го при старейшините и те ще го решат?”.

Туркменистанците са доволни от тази система, тъй като преди нея, по съветско време, старейшините са били обезвластявани от функционери на компартията, което се е смятало за обида към всички.

Изобщо, преди да започнеш да строиш някому “Сияен град”, е добре да питаш местните какво всъщност искат. В началото на американското нахлуване в Афганистан местните, уморени от талибанския терор, се радват. Пита ги репортер на CNN какво искат занапред. Отговорът е ясен (и сходен с туркменистанския): “Да ликвидирате властта на местните башибозушки главатари (war lords) и да върнете властта в съветите на старейшините”.

Американските военни, обаче, правят точно обратното с цел намирането на съюзници на непосредственото бойно поле – сключват сделки с башибозука. В последната година-две именно тези сделки се разпаднаха, когато местните главатари се предоговориха с талибаните. А

обикновените хора не получиха онова, което всъщност искаха: представителство чрез старейшините. Получиха (временно) демокрация от западен тип, която повечето не са искали.

Затова при последните президентски избори (спечелени от онзи, който пръв избяга при навлизането на талибаните в Кабул) от 9.7 милиона избиратели по списъчен състав, гласуваха едва 1.6 милиона.

В различни културни реалност едни и същи думи имат различни значения. “Договор”, “справедливост”, “представителство” изобщо не обозначават едни и същи явления във Вашингтон, Кандахар, Ашхабад или Ташкент. Разликите в значенията идват от това, че тези думи са всъщност понятия. За разлика от простите думи (например “кокошка”) те не отразяват нещо безспорно видимо в света, а изразяват нещо невидимо, свързано с определени вътрешни представи за света.

Онова, което повечето човешки същества, населяващи планетата искат в повечето време, е да се чувстват представени във властта, да живеят в някаква форма на представително управление. В Европа такова е съществувало стотици години, преди да бъде въведена сегашната форма на представителство (т.е. конституционна демокрация). Някои народи си представят, че представителното управление изглежда като американската демокрация. Други си представят управление на съвети на старейшини, кланове, родове и т.н. Всеки контекст трябва да бъде разбран, с неговите си представи и желания, преди да се пристъпва към решителни действия.

В крайна сметка да се опиташ да нахлузиш върху страни като Афганистан западен тип демокрация е все едно да се опиташ да нахлузиш върху американците управление на съвети на старейшините. Жалко, разбира се, за афганистанците, които оттук насетне се очертава да нямат нито едното, нито другото.