Срещата вчера в Женева между руската и американската делегации е нов аргумент в полза на все по-налагащото се убеждение за слабата дипломация на Вашингтон. Нека обясня.
На пръв поглед изглежда така, че САЩ са отхвърлили всички основни искания на Москва:
Вашингтон няма да преустанови политиката на “отворени врати” /на разширяване/ на НАТО, т.е. хипотетично Алиансът може да приеме за свои членове Украйна и Грузия;
Вашингтон е отхвърлил възможността да редуцира силите си според границите си от 1997-ма година.
Политически това звучи добре, но само политически. Практически погледнато, проблемите започват да се появяват един след друг.
Например, Украйна (Грузия също) скоро няма да стане член на НАТО, при така развиващите се обстоятелства. Ако имаше реално желание за това, САЩ вече щяха да са дали зелена светлина за предоставянето на План за действие за членство (MAP) на двете държави. T.e. заявката, че НАТО няма да преустанови разширяването си на изток, е по-скоро декларативна и теоретична.
Отвъд повърхностния прочит на нещата в Женева, техният резултат далеч не изглежда толкова категорично в полза на САЩ и НАТО. На въпросната срещата американците са:
изразили “отвореност” да разискват разположението на някои свои ракетни комплекси, разположени на територията на Европа;
изразили готовност да обсъдят регулиране на количеството и периметъра на военните си обучения на територията на Европа, ако това бъде направено реципрочно и от руската страна.
Тези две обстоятелства директно компрометират иначе декларативната заявка на Вашингтон, че НАТО няма да редуцира бойните си способности на Източния фланг на Алианса. Допълнителни гаранции за което бяха дадени само преди седмица, когато Държавният секретар Антъни Блинкен проведе разговори с всички свои колеги от държавите членки на НАТО от Източна Европа във формат “Букурещ 9”.
Отвъд Източна Европа, от декември месец насам, когато Руската Федерация пожела създаването на правен механизъм за гарантиране на сигурността по рисковите контактни точки между нея и НАТО, от Алианса ние чувахме две уверения.
Едното е, че пактът ще развива своите способности и политика, независимо от съображенията на трета страна, която не е член на Алианса (в случая, Руската Федерация).
Другото е, че членството в НАТО е суверенно право и свободен избор на всяка държава.
Но с оглед на това, което американците са предложили на своите руски колеги в Женева, и двете уверения увисват във въздуха (или поне предизвикват дебели въпросителни). Как така хем ще развиваш бойните способности на своите партньори, хем ще ограничаваш провежданите обучения? Хем НАТО укрепва сигурността на европейските си членки, хем американците изтеглят (или дислоцират) ракетите си?
Има усложнение и от допълнителен характер. Ние все още не знаем какво разбира руската страна под “американски” зенитно-ракетни комплекси (ЗРС), чието позициониране на европейски терен евентуално да бъде преразгледано. Дали тези ЗРС, които са собственост на американската държава само; тези, които са продадени от САЩ на член на НАТО или и двете?
Така например, това касае ли зенитно-ракетните комплекси “Пейтриът”, разположени в Румъния и Гърция (а това касае пряко и нас, при все, че ние не разполагаме с американски ЗРК)?
Всъщност това, което би засилило допълнително геополитическите позиции на Москва спрямо Стария континент, а именно Европейски съюз на две скорости, сега руснаците искат да видят реализирано в Алианса: НАТО на две скорости. И тази “отвореност” на американците да преговарят по зададените по-горе параметри, касаещи позициите на НАТО в Източна Европа, е песен в ушите на Кремъл.
Да не говорим, че за Москва апетитът идва с яденето. Какво се промени в поведението на Руската Федерация след срещата между Джо Байдън и Владимир Путин в средата на миналата година? Напротив, руснаците отново инициираха струпване на свои войски до границата с Украйна и изпратиха такива в Казахстан, в рамките на контингента на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Какво очакват САЩ да се случи, ако отместят ракетите си и намалят обученията си с европейските си съюзници?
А погледнато по-глобално, изглежда така, че американците се опитват да дублират стратегията си срещу Китай (партньорска дипломация плюс възпиране) спрямо Русия. Но ако за подобно отношение спрямо Пекин да има аргументи, то за същото спрямо Москва се намират по-трудно такива. Русия не е Китай.
Тези дни, непосредствено преди срещата в Женева, когато американците и руснаците си разменяха “любезности”, Антъни Блинкен каза: “Аз мисля, един урок от историята е, че влезнат ли руснаците един път във вашия дом, е понякога много трудно да ги накараш да го напуснат”.
Е, да, де, ама тогава защо им давате ключа за нашия дом?
Leave a Reply
You must be logged in to post a comment.