Пръски отвъд океана: Въпрос на дипломация
Малко след като Жан Виденов дойде на власт през 1994 г., се набутах в дипломатическа беля. Понеже хем отговарях за Министерския съвет, хем знаех английски, една колежка ме помоли да преведа и изпратя на тогавашния посланик на САЩ Уилям Монтгомъри серия въпроси, предназначени за неин аналитичен материал.
Направих го. Два от въпросите й питаха директно какви ще бъдат последиците за кариерата на американския дипломат заради това, че в България се връща на власт партията на бившите комунисти, и каква е била неговата оценка за изборите, изпратена до Държавния департамент. Посланикът, разбира се, не отговори нищо. При първа възможност обаче пресаташето се оплакал на тогавашния ми главен редактор и сегашен колега колумнист Валери Найденов, който ме привика за обяснение. Той ми напомни, че първо с дипломати така не се разговаря, дори когато си представител на най-четената медия в държавата. Второ, че на Монтгомъри със сигурност му пилят на главата от Вашингтон заради Виденов. Но ние няма как да го накараме да си признае открито, нали? И, трето, няма посланик, уволнен дни след като предпочитаната от държавата му политическа сила е загубила съвсем демократично проведени избори. Или ще му дадат втори шанс, или ще го приберат след известно време.
Оттогава се научих да проявявам повече такт в отношенията си с дипломати. Но не е преставало да ме гложди любопитството какво точно пишат до столиците си аташетата и посланиците у нас след всеки коктейл, среща, събитие.
В най-новата партида разсекретени материали от “Уикилийкс” се появи директива на Хилари Клинтън, отнасяща се до нас, за която вече сте чели в този вестник. Дано да изскочат още депеши от и до посолството в София. Иначе не знам защо някой се изненадва, че дипломатите събират биографични, адресни, биометрични или каквито и да било други данни за ключови лица в една държава. Това им е работата – както и да дават откровени оценки за достойнствата и слабостите на лидерите, грижливо да записват всички изразени мнения и изобщо да събират и предават всяка трошица информация, която може да е потенциално полезна за воденето на междудържавните дела. Сравнително яростната реакция, с която Държавният департамент, Белият дом, че дори и нашето Министертво на външните работи посрещнаха новопубликуваните документи, подсказва, че като цяло те си заслужават четенето. Не знам кога ще намеря време обаче. Колкото и избирателно да преглежда човек тези материали, все пак става въпрос за 250 000 документа!
Повечето от оценките на политическите деятели от цял свят, които добиха публичност чрез “Уикилийкс”, ми прозвучаха като откровени и прагматични мнения. Би било интересно да се научи какви решения са били взети на тази основа обаче. Защото дори най-талантливите дипломати хвърлят усилията си на вятъра, ако техните анализи не се четат с нужното внимание или от хора с определено ниво на компетентност. През 1996 г. се запознах с една от референтките за България в Държавния департамент, която беше такава пълна дупка (момичето току-що бе завършило магистратура), че ме обзе негодувание. Не знаеше елементарни факти от историята и политиката на България и изобщо не ме остави с впечатление за цялостна интелигентност. Странно защото иначе смятам американската система за подготовка на дипломатически служители за много сериозна, особено в езиково отношение. Реших, че тогава просто не сме били достатъчно интересна държава за САЩ, за да си изпипат кадровите детайли.
А Монтгомъри изкара в София до 1997 г., когато нещата вече се бяха вгорчили и за Виденов, и за партията му. Явно получи достатъчно висока оценка за работата си, защото след това отиде в Белград. Там приветства (или помогна за) свалянето на Милошевич и се оттегли от държавна служба през 2005 г., според някои заради извънбрачна афера.
Ако искаме да узнаем всички подробрости, явно ще трябва да чакаме “Уикилийкс”. Иначе няма кой да ти каже, дори и да питаш.
Leave a Reply
You must be logged in to post a comment.