The Balkan Traces of a Bulldozer

<--

По балканските следи на Булдозера

Дейтънското споразумение остана върховото постижение в богатата кариера на Ричард Холбрук

През 1998 г. булдозерът мина мимоходом и през България. И предизвика скандал. Покрай представянето на мемоарите си “Да спреш една война” Ричард Холбрук разви мрачен сценарий, в който Македония се разпада, а България захапва апетитно парче от нея. Изказването събуди буря, български дипломати искаха официално опровержение от Държавния департамент, а тогавашният премиер Иван Костов дори обясни хипотетичната прогноза на американския дипломат с факта, че “той бил добър приятел на Милошевич”.

Моментът беше много напрегнат, тъй като в Косово вече се разгаряше конфликтът, довел до отделянето на анклава от Сърбия десет години по-късно. Прогнозите бяха, че войната може да се разпростре и върху Македония – нещо, което се случи малко по-късно. Реакцията в София обаче беше истерична. Така с един случаен изстрел Холбрук, човекът в американската дипломация, който разстрелваше проблемите (The troubleshooter), изкара всички български комплекси резултат на историческа неудовлетвореност, несигурност и свръхподозрителност към изказванията на чужди авторитети.

На Балканите теориите на конспирацията никога не излизат от мода. А совалките на Ричард Холбрук през 90-те родиха не една такава. Мохамед Шачирбей (Шачирбегович), посланик на Босна и Херцеговина в ООН между 1992 и 2000 г., пръв излезе с твърдението, че САЩ още през 1996 г. са обещали на Радован Караджич неформален имунитет в замяна на оттеглянето му от политиката. След като бе арестуван през юли 2008 г., и самият Караджич заедно с някогашния си съветник Коста Чавошки, заговориха за подобно джентълменско споразумение с Холбрук, сключено в присъствието на Слободан Милошевич. Разбира се, Холбрук отхвърляше тези обвинения като гротескни и абсурдни. Нещо повече – той сочеше с пръст към Холандия, Великобритания и Франция и ги винеше в уговорка с командира на босненските сръбски сили Ратко Младич през юли 1995 г. да предотвратят въздушни удари на НАТО до изтеглянето на холандските сини каски от Сребреница. Кой знае дали един ден и WikiLeaks няма да си каже тежката дума?

След провала на мирния план “Ванс – Оуен” през май 1993 г. САЩ най-накрая решиха да се намесят в босненската драма. На 28 февруари 1994 г. американски изтребители, изпълняващи мисия в рамките на операцията на НАТО Deny Flight, свалиха шест самолета на босненските сърби над Баня Лука. През юли във Вашингтон встъпи в длъжност новият помощник държавен секретар Холбрук, изпълнявал същата функция в администрацията на Джими Картър. И веднага се зае с босненската драма. По ирония Холбрук пое задачата от бившия си ментор Сайръс Ванс. Двамата са заедно на преговорите със Северен Виетнам през 1969 г. в Париж, които не довеждат до прекратяване на бойните действия между американските войски и Виетконг.

Холбрук определено е човекът за тази задача. Тогавашният държавен секретар на САЩ Уорън Кристофър е известен с това, че яде шоколадави бонбони с нож и вилица. Холбрук може да пие сливовица с часове. Въпреки че говори с високопарни нотки, той знае за ограниченията на дипломацията и колко е лошо да си поставяш твърде високи цели – като млад аналитик е писал първия том на т.нар. Документи на Пентагона, които описват как САЩ затъват във войната във Виетнам.

Интервенцията в Босна и Херцеговина преследваше както чисто хуманитарни, така и прагматични цели – прекратяването на грубото погазване на човешките права (достигнало до геноцид), но и установяване на стабилен политически ред, основан на съществуващите реалности и интереси. Казано на прост език – принуждаване на Милошевич и босненските сърби да седнат на масата на преговорите с метода на моркова (дипломацията) и тоягата (въздушните удари на НАТО и директната военна помощ, оказана на босненци и хървати). Заедно с това затваряне на очите за полуавторитарните режими на Франьо Туджман (неформален съюзник на Вашингтон) и Слобо (своеобразен балкански Макиавели, готов на съглашение с всекиго, само и само да запази властта). Договорът от Дейтън отразява именно този подход. И до ден- нешен босненски политици като Харис Силайджич обвиняват Запада (в частност и Холбрук), че на практика е узаконил Република Сръбска. Други са недоволни от децентрализараната уредба на държавата, наложена в Дейтън.

Фактите обаче говорят за себе си. Добър или лош, Дейтън сложи край на войната. Без съмнение това остана върховото постижение в богатия професионален път на Холбрук.

Опитните дипломати знаят, че търсенето на максимума често води до провал. В интерес на прагматизма и балканската Realpolitik дейтънските преговори игнорираха Косово. Три години по-късно през есента на 1998 г. стана ясно, че постигнатото равновесие е ефимерно. Сблъсъците между Армията за освобождение на Косово и сръбските сили за сигурност ескалираха и поставиха на дневен ред въпроса за нова намеса на Запада. Като специален пратеник за Балканите на Бил Клинтън Холбрук отново бе чест гост в Белград, но усилията му за нов компромис не доведоха до никъде. Именно той представи на Милошевич ултиматума на НАТО от 24 март 1999 г., който даде начало на интервенцията на Алианса. Останалото е вече история.

Днес т. нар. Западни Балкани са загърбили въоръжените конфликти от 90-те. Все още обаче мирът е немислим без значителния ангажимент от страна на Запада, представляван от НАТО и ЕС. Този ангажимент има своите корени в решенията и действията на Клинтъновата администрация. Дирите на Булдозера ще са видни дълго време в региона.