So Who Is Our Guy Now?

<--

А кой сега е нашият човек

Революционна вълна в Египет и арабския свят предизвика на Запад по-скоро шок и ужас, отколкото радост

“Сомоса може да е копеле, но е нашето копеле.” Определението за диктатора на Никарагуа Анастасио Сомоса е приписвано на американския президент Франклин Делано Рузвелт и прекрасно описва лицемерно-прагматичната политика на САЩ към удобни режими в различни краища на света, валидна и до днес. Това, разбира се, съвсем не е патент само на Вашингтон. И в други столици в западния свят често предпочитат познатите и кооперативни злодеи пред скока в неизвестното, пък бил той и в името на високи ценности като свобода, демокрация, човешки права.

Ето защо събитията в Египет хвърлиха лидерите на Запад в разкъсваща дилема и предизвикаха повече шок и ужас, отколкото задоволство. В Израел страхът беше осезаем и еврейската държава дни наред наблюдаваше с оглушително мълчание пожара по улиците на Кайро. САЩ и ЕС също се забавиха с реакциите си и първоначалните им послания бяха доста плахи и нерешителни.

Колебанието е донякъде разбираемо – Египет е най-важната и многолюдна арабска държава и случващото се там има потенциала да пренареди изцяло геополитическия пъзел в този невралгичен регион. Досегашният арабски ред потъва в плаващите пустинни пясъци и още не е ясно какво ще дойде на негово място. Вакуумът и неизвестността кой и какво ще го запълни са плашещи. Но и дават шанс на Вашингтон и Брюксел да се озоват от правилната страна на историята.

Дяволът, когото познаваме

Египет има несравнимо по-голяма стратегическа тежест от малкия Тунис, откъдето пламна арабският гняв. Случващото се там може да определи посоката на арабската политика по отношение на Иран, Израел и мирния процес с Палестина. Ето защо в продължение на 30 години всички обичаха Хосни Мубарак и Западът подкрепяше авторитарния му режим в името на стабилността и предвидимостта.

Една от ирониите на ситуацията е, че точно в университета в Кайро американският президент Барак Обама произнесе през юни 2009 г. най-ярката си външнополитическа реч, в която призова за “ново начало” между САЩ и ислямския свят и говори дълго и вдъхновяващо за важността на демокрацията, свободата на словото и честно избраните правителства за бъдещето на арабските страни. А сега, когато “новото начало” в региона настъпва с тътена на протестите в Египет, Америка се оказа някак неподготвена.

Едва когато сподвижници на Мубарак се опитаха да спрат с насилие протестите и стана ясно, че президентът няма как да удържи, Белият дом се отказа от деликатната дипломация и открито скъса с най-значимия си арабски съюзник. Продължилото с дни нежелание за заемане на категорична позиция е обяснимо – като основен патрон и спонсор (с 1.5 млрд. долара помощи годишно) на режима на Мубарак Вашингтон трябва да намери труден баланс. От една страна, изоставянето на дългогодишен съюзник ще изпрати неприятен сигнал към към другите лоялни арабски държави като Йордания и Саудитска Арабия. От друга обаче, защитаването на един диктатор срещу волята на хората ще е катастрофално за имиджа на САЩ. Същевременно Обама едва ли иска да остане в историята като президента, който изгуби Египет, по примера на Джими Картър, допуснал през 1979 г. Иран да се превърне от верен приятел в непримирим противник на Америка.

Трусовете в Кайро предизвикаха студени тръпки и в Тел Авив, който се очертава като най-големия губещ в ситуацията. Докато политиците там хапеха устни, заглавията в израелската преса казваха всичко: “Съвсем сами”, “Без съюзник”, “Нов Близък изток”. Смяната на властта в Кайро – един от най-важните дипломатически партньори на еврейската държава и най-близкото нещо до приятел, което тя има в Близкия изток – няма как да не притеснява Тел Авив. Мирният договор с Египет от 1979 г. е сред ключовите събития в историята на Израел, допринесло за намаляване на изолацията на страната в региона. Мубарак надзираваше преговорите за мир с Палестина, помагаше за притискането на радикалите от “Хамас” откъм египетската границата с ивицата Газа, опитваше да парира Иран и снабдяваше Израел с 40% от природния газ, който използва. Сега всичко това може да се промени.

Най-изгубен в арабската буря изглежда ЕС. След като наблюдава безмълвно и безучастно революцията в Тунис, сега Европа излъчва плахи и неубедителни реакции за Египет. “Истински срам е, че е ЕС се държи по този начин, когато се случват толкова значими събития. Това е 1989 г. за арабския свят и се разиграва пред очите ни, а лидерите на ЕС отсъстват”, констатира пред “Капитал” Данел Корски от Европейския съвет за външна политика.

И неизвестността, която не е непременно страшна

Революционният полъх в арабския свят изисква революция и в западната дипломация. Години наред Вашингтон и Брюксел следваха линията, че в тази част на света трябва да избират между светски диктатори или брадати и опасни ислямисти. С разместването на пластовете в региона това двулично, но удобно статукво вече не е вариант.

“Международната общност трябва да се концентрира върху възможностите точно толкова, колкото и върху рисковете. Който и да дойде на власт в Египет, ще използва антиамериканска реторика, ще използва антиизраелска реторика. Може да отвори границата с Газа. Може дори да засили опасността от още една война в Газа. Но Египет не може да се обърне изцяло срещу Израел”, казва пред “Капитал” Йозгюр Юнлюхисарджикли, директор на бюрото на German Marshall Fund в Анкара. Наистина демокрацията може да има и неприятни странични ефекти – в Палестина хората гласуваха за радикалната групировка “Хамас”, а в Ливан – за “Хизбула”. Никой не може да е сигурен дали и от врящия котел в Египет няма в крайна сметка да изплуват нелицеприятни ислямисти.

Същевременно случващото е и шанс за Запада да поправи имиджа си в арабския свят, опетнен от десетилетното прилагане на двойни стандарти. Бунтът в Египет със сигурност е опасен. Но е и най-вдъхновяващото и обнадеждаващото нещо в региона от много време насам. И всъщност за добро или лошо до голяма степен САЩ и ЕС не са тези, които ще трябва да направят избора как да се развият нещата там.