Bright Colors in the Gray

<--

Винаги ми е било интересно да наблюдавам как за президентските обръщения към нацията всеки януари някои от американските сенатори и конгресмени (предимно дами, но не само) се обличат доста по-цветно от обикновеното. Пъстри петна разнообразяват стандартната сиво-синя маса на законодателите, които явно се стараят да привлекат вниманието на телевизионните камери, отразяващи събитието.

Повече от 40 милиона души гледаха речта за състоянието на съюза, която Барак Обама произнесе във вторник вечерта. Той не се беше появявал пред що-годе значителна национална телевизионна аудитория от октомври миналата година. При това напълно умишлено, защото така публиката отвикна да го вижда за разлика от републиканските кандидати за поста му, които от няколко месеца насам се бият до кръв в ежеседмични дебати и са омръзнали на всички. Президентът отвори предизборната си кампания с мощен реторичен залп по републиканските си опоненти, много от които присъстваха в залата.

Обама изнесе една от най-агресивните речи за състоянието на съюза, които съм чувал някога. Президентът заяви директно на законодателите, че с тях или без тях, ще действа, както той смята за най-правилно в интерес на нацията. Тези закани, повторени няколко пъти, очевидно бяха предназначени да убедят избирателите, че президентът е активен, действен лидер, докато републиканското мнозинство в Конгреса е годно само да блокира проектите му.

Практически всичко, казано от Обама, изразяваше визията му за Америка през следващите няколко години с изключение на двукратното споменаване – в началото и края на речта – на успехите му във външнополитически план: акцията срещу Осама бен Ладен и приключването на войната в Ирак, плюс няколко изречения за “арабската пролет” и Кадафи.

Тази постройка следваше най-логичната предизборна стратегия пред Белия дом, понеже републиканците пък ще искат отсега нататък да се говори само за изминалите три години. Преизбирането на държавния глава в САЩ обикновено се превръща в референдум за управлението му, затова е съвсем логично опонентите на Обама да се опитват да трупат реторични дивиденти от икономическата криза, безработицата и общото чувство на несигурност, налегнало американците (а и целия свят).

Президентът използва в речта си най-класическите оръжия от арсенала на популизма, като обеща да направи всичко, за да подобри положението на занемарената “средна класа”. Той предложи смесица от стандартно кейнсианство (т.е. пари за обществени проекти), повече образование, очакваните поправки в данъчното законодателство (за да може милиардерите и секретарките им да плащат налозите си по сходни ставки), възмездие за финансистите, докарали кризата от 2008 г. (бий спекуланта!), и много други идеи за масова консумация. Повечето налагат съдействието на Конгреса, което в момента изглежда абсолютно нереалистично. Обама още обеща да насърчава компаниите, които връщат работни места в САЩ, вместо да ги изнасят в чужбина.

Въпреки че пиша с известен сарказъм, по принцип не съм анти-Обама, дори напротив. Намирам, че той е далече повече в час от републиканските си опоненти. Защото единственото, което се чува от тях, са вариации на стария рефрен, че ако е добро за “Дженерал мотърс”, няма как да не е добро за Америка.

Обама също споделя донякъде тази позиция, поне на думи, когато говори за връщането към изконната сила на САЩ като световен производствен център. Но той непрекъснато набляга на факта, че именно американски корпоративни мозъци родиха най-безотговорните финансови спекулации през последните десетилетия и така нараниха милиони редови американци.

Затова Обама изтъква социалната справедливост като по-висша ценност, което е съзвучно с настроенията на американците в момента. Никой водещ републиканец дори не рискува да загатне нещо подобно, за да не бъде обвинен в липса на капиталистически плам.

Предизборната реторика понякога е като шарените тоалети на по-суетните законодатели, за които споменах в началото. Когато камерите си отидат, всичко ще се върне към сиво-синия канон.